В историческата местност „Петрова нива“ край Малко Търново се проведе Националният възпоменателен събор, посветен на 123-годишнината от Илинденско-Преображенското въстание – една от най-паметните страници в борбите на българите от Македония и Одринска Тракия за свобода, който се провежда под почетния патронаж на президента на Република България.
Кулминацията на възпоменателните прояви настъпи в 20:00 часа, когато в храм-костницата „Св. Петка“ бе отслужена заупокойна молитва за загиналите герои на Илинденско-Преображенското въстание.
Молитвеното последование бе възглавено от Негово Високопреосвещенство Сливенския митрополит Арсений в съслужение с йеромонах Андрей – енорийски свещеник в Малко Търново, архидякон Поликарп, както и придружаващите го сътрудници псалт Александър Учиков, иподякон Рафаил Янакиев и иподякон Серафим Янакиев.
На заупокойната молитва присъстваха президентът на Република България Илияна Йотова, министърът на отбраната Димитър Стоянов, кметът на община Малко Търново Илиян Янчев, областният управител на област Бургас Дико Диков, народни представители, общественици, представители на държавната и местната власт, военнослужещи и множество граждани.
Във възпоменателното си слово, владиката подчерта: „Днес когато говорим за възраждането на България, трябва да имаме смелостта да кажем: България няма да се възроди само с повече пари. Няма да се възроди само с нови закони. Няма да се възроди със самоцелни реформи. България ще се възроди, когато възродим човека. А човекът се възражда отвътре. Затова най-голямата ни отговорност днес е към децата. Нашите деца. Те са бъдещето, за което се бориха илинденци. И какво им даваме ние? Даваме им свят на огромни възможности, но и свят на огромни изкушения. Свят, в който интернет влиза в дома ни преди възпитанието. Свят, в който агресията се превръща в зрелище. Свят, в който порокът често се представя като свобода, а целомъдрието — като отживелица. Свят, в който детето може да получи всичко с един клик, но понякога не получава най-важното: времето, вниманието и любовта на своите родители. И после се чудим защо има агресия, зависимости, самота, депресия. Защо деца посягат на живота си. Защо деца убиват деца. Защо деца посягат на родителите си. Това не са просто отделни трагични случаи. Това са предупредителни сигнали. Това е вик за помощ. И ние сме длъжни да го чуем. Затова нека бъдем правилно разбрани: Възпитанието на децата не е чужда работа. Не е работа само на училището. Не е работа само на родителите. Не е работа само на държавата. Не е работа само на Църквата. То е наша обща отговорност. И когато Българската православна църква настоява за религиозно образование и вероучение в българското училище, тя не иска привилегия. Тя не иска власт над детето. Тя иска да даде на детето ориентир. Да му каже: Не убивай. Почитай родителите си. Обичай ближния си. Пази човешкото достойнство. Нима това е опасно? Нима е опасно да учим детето, че другият човек не е предмет или стока? Нима е опасно да му кажем, че животът е свещен? Нима е опасно да го научим на милост, състрадание, честност и отговорност? Ако това е опасно – тогава от какво точно се страхуваме? От Църквата? От Христос? Или от собствената си съвест? Не можем да дадем на детето всичко, освен морален компас, и после да се чудим защо не знае накъде да върви. Децата не се нуждаят само от информация. Те се нуждаят от сигурност и любов. Не се нуждаят само от знания как да успяват. Те се нуждаят от знание за какво да успяват. Не се нуждаят само от права. Те трябва да бъдат възпитани и в отговорност. Не се нуждаят само от свобода. Те трябва да разберат, че свободата без нравственост може да се превърне в разрушение. И затова днес, пред паметта на героите от 1903 година, трябва да си дадем сметка, че нямаме право да позволим паметта за тях да бъде превърната в празна церемония. Поклонът пред героите има смисъл само ако променя живите. Ако след тази церемония отново се върнем към същата омраза – нищо не сме разбрали. Ако запалим свещ, но продължим да ненавиждаме ближния – нищо не сме разбрали. Ако произнесем имената на героите, но забравим заветите им – нищо не сме разбрали. Нека се върнем към онова, което ни прави народ. Към вярата. Към паметта. Към семейството. Към децата. Към училището като място не само за знания, но и за изграждане на личности. Към Църквата като духовна майка на народа. Към отговорността да бъдем достойни наследници на тези, пред чиито гробове днес свеждаме глави. И нека държавата, обществото, родителите, учителите и Църквата не се питат кой е виновен за другия. А се запитаме: Какво мога аз да направя? След 123 години от Илинденско-преображенското въстание отново сме изправени пред избор. Не изборът между миналото и бъдещето. А изборът дали ще имаме бъдеще, защото сме запазили паметта за миналото. Нека бъдем достойни за онези, които през 1903 година не попитаха: „Какво ще спечеля аз?“ Те попитаха: „Какво ще остане след нас?“ И остана България. Нека и ние зададем същия въпрос. Защото след нас ще останат нашите деца. И те един ден ще застанат пред нашата памет. И ще ни попитат: „Каква България ни оставихте?“ Нека тогава отговорът ни бъде достоен. Това ще бъде нашият най-достоен поклон пред Илинденци и Преображенци.“
Президентът Илияна Йотова, представители на държавната и местната власт, духовенството, военнослужещи и множество граждани сведоха глави пред паметта на героите, загинали за свободата и националното обединение на България.
Възпоменателната програма продължи с концерт с участието на популярни изпълнители на странджански фолклор, чрез чиито песни отново оживя историческата памет на Странджа – земята, съхранила спомена за подвига и саможертвата на преображенци.
