В навечерието на празника на свети Димитрий Солунски – небесен покровител на катедралния храм в град Сливен – Негово Високопреосвещенство Сливенският митрополит Арсений засегна темата за зачестилите в последно време нападки срещу определени представители на Българската православна църква, в това число срещу Българския патриарх и други архиереи. Конкретен повод за изказването му е печален случай със свещенослужител – клирик на Сливенска епархия, отказал да участва в богослужение с епархийския си митрополит, заради съслужението му с Негово Светейшество Патриарх Даниил и множество български митрополити и епископи с Вселенския Патриарх Вартоломей в Рилския манастир.
В основата на архипастирското си слово митрополит Арсений постави думите на свети апостол Павел: „Защото свидетелствувам за тях, че те имат ревност за Бога, ала не по разум“ (Рим. 10:2), като постави въпроса за отговорността, която и клириците, и миряните носят за опазване на единството на Църквата. Според Негово Високопреосвещенство е налице проблем, който надхвърля рамките на отделен спор между духовници и миряни. Църковното послушание не е въпрос единствено на лични предпочитания, а засяга разбирането за каноничния ред и за задълженията, които свещенослужителят поема при ръкоположението си за неговото спазване.
Случаят поставя въпрос, който не може да бъде подминат: докъде се простира личното убеждение на един духовник, когато то влиза в противоречие с послушанието към неговия каноничен архиерей? Свещеникът има отговорност да пази православната вяра и църковното предание, но тази отговорност не означава, че може еднолично да поставя под съмнение църковния ред и да отказва участие в богослужение въз основа на собствената си преценка. Още повече, че в контекста на конкретната ситуация, ако свещенослужителят е последователен, то той би следвало да съобщи, че не би съслужил не само с епархийския си архиерей, но и с никой друг от архиереите, участвали в богослужението в Рилския манастир, включително и с Българския патриарх, ако такава възможност би му се отдала!
Факт е, че през последната седмица отделни критици стигнаха дотам да определят архиереите и свещениците, съслужавали с Вселенския патриарх, като „отстъпници“ и „предатели на вярата“. Подобни квалификации поставят въпроса дали личната преценка на отделния вярващ или духовник може да се превърне в окончателна присъда над църковната йерархия. Богословските въпроси, каноните и църковното общение не са извън обсега на обсъждане, но изискват познаване на църковното предание, аргументация и отговорност към истината.
Между аргументираното богословско несъгласие и категоричното обявяване на духовници за отстъпници има съществена разлика. Именно тук се откроява противоречието между претенцията за защита на църковния ред и отказа от послушание към него. Въпросът за съслужението с Вселенския патриарх има по-широк контекст от конкретния случай в Сливенската епархия. Различията в богословските оценки могат да бъдат предмет на сериозен църковен разговор. Обвиненията в „предателство на вярата“ обаче изискват убедителна аргументация и не могат да се основават единствено на лична неприязън или в най-лошия случай на възгледи и пристрастия от светско-политически характер, за каквито в Църквата няма място.
Когато един свещеник отказва да служи с каноничния си архиерей заради негово съслужение с друг каноничен православен архиерей, въпросът вече не се изчерпва с лично несъгласие. Той засяга църковното общение и границите на индивидуалната позиция в живота на Църквата. Основанията за подобен отказ могат и трябва да бъдат разглеждани сериозно, но самият отказ не може автоматично да бъде представян като доказателство за вярност към Православието.
В този контекст особена тежест придобиват думите на Спасителя, отправени към Апостолите, чиито приемници са епископите на Църквата: „Който вас слуша, Мене слуша, и който се отмята от вас, от Мене се отмята“ (Лука 10:16).
Правилата на каноничната дисциплина винаги се прилагат при спазване на установения църковен ред и с оглед на конкретните обстоятелства. Пастирското търпение и стремежът към вразумяване са съществена част от архиерейското служение, но не означават, че продължителното неподчинение, когато води до смут и разделение, може да остане без последици. Предизвикателството пред архиерея е да съчетава снизхождението с необходимата строгост, но това, на което той няма право е да допуска лични конфликти, субективни несъгласия и светско-политически пристрастия да ескалират дотам, че да повредят на църковното единство.
В края на словото си митрополит Арсений насочи вниманието към необходимостта от съхраняване на църковния мир и единството на православната вяра, припомняйки апостолското наставление: „Всичко у вас да става с любов“ (1 Кор. 16:14), както и думите на Спасителя: „По това ще познаят всички, че сте Мои ученици, ако любов имате помежду си“ (Йоан 13:35).
В този контекст Негово Високопреосвещенство припомни и духовния пример на блаженопочиналия Сливенски митрополит Йоаникий, който беше човек на мира и църковното единство. В своето служение той неизменно поставяше съборността на Светата Църква над личните интереси и частните мнения, а с богомъдрите си напътствия учеше духовенството и вярващите на смирение, църковно съзнание и послушание към установения от Бога църковен ред. Самият той даде жив пример за това послушание, като през 2010 г. съслужи с Вселенския патриарх, свидетелствайки чрез личния си пример, че единството на Църквата и верността към нейния каноничен ред изискват от всекиго смирение, отговорност и готовност да постави общото благо над собствените си разбирания.
Тези думи и този достоен архипастирски пример следва да ни напомнят, че в Църквата няма място за ненавист, унижение и самочинно осъждане, както и че верността към Православието не се доказва с емоционални декларации и обвинения към другите. Предаността към Православието предполага не само любов и взаимно уважение, познаване на вярата и спазване на църковния ред, но и дълбоко съзнание, че личните възгледи по един или друг въпрос не освобождават никого от обетите, които е дал, встъпвайки в лоното на Светата Православна Църква. Защото църковният мир не е просто отсъствие на разногласия, а плод на смирението, любовта и съзнателното единство в Христос, което всеки православен християнин е призван да пази и утвърждава с думи и дела.
